Когато тялото крещи вместо нас - другият прочит на паник атаката

Случва се сякаш без предупреждение. В метрото, по средата на работна среща или докато си правите кафе в неделя сутрин. Светът внезапно се свива до размерите на гърлото ви. Сърцето препуска, въздухът не стига, а в ума нахлува мисъл, която в този момент изглежда напълно истинска: „Умирам“ или „Полудявам“.

След това може да се появи друг страх — че ще се случи отново. Започвате да следите пулса си, да избирате място близо до изхода, да преценявате колко далеч е най-близката болница. Всекидневието постепенно се изпълва с малки предпазни мерки. Понякога те стават толкова много, че почти не остава пространство за спонтанност.

В такъв момент е естествено да искате едно: това да спре.

Съществуват подходи, които помагат за овладяването на паниката и за намаляването на страха от нея. Облекчението има значение. Наред с него обаче в терапията може да се отвори място и за друг въпрос: какво се случва в живота ми и как аз го преживявам?

Този въпрос няма предварително готов отговор. Паник атаката не е шифър с едно и също значение за всички. Но за някои хора изследването на обстоятелствата, отношенията и вътрешните конфликти около появата ѝ се превръща в съществена част от промяната.

Когато преживяното трудно намира думи

Можем дълго да бъдем хората, на които всички разчитат. Да изпълняваме задачите си, да се грижим за другите, да казваме „добре съм“, без да се замислим какво всъщност чувстваме.

Понякога дори не забелязваме усилието, което ни струва това. Гневът изглежда недопустим. Умората — недостатъчна причина да спрем. Собственото желание остава за по-късно, защото винаги има нещо по-спешно или някой, когото не искаме да разочароваме.

От психоаналитична перспектива тук има какво да бъде чуто. Какво се случва с чувствата, за които трудно намираме думи? С противоречието между това, което искаме, и онова, което смятаме, че сме длъжни да бъдем? Със страха, че ако поставим граница, ще изгубим нечия любов?

При някои хора телесната тревога се появява именно на фона на такива напрежения. Връзката невинаги е очевидна. Човек може да изпитва силен страх в момент, когато привидно всичко е спокойно — след приключването на труден период, в почивен ден, насаме.

Това не означава, че всяка паник атака крие потиснато желание или неизказан конфликт. Означава, че личният контекст заслужава внимание. В кабинета можем постепенно да потърсим думи за онова, което дотогава е било преживявано предимно като телесна заплаха.

Страхът да останеш без опора

В началото на живота успокоението идва до голяма степен чрез друг човек. Неговият глас, присъствието му, начинът, по който откликва на нашия плач, участват в изграждането на усещането, че непоносимото може да бъде понесено.

Тази ранна зависимост оставя следи в начина, по който по-късно преживяваме близостта, раздялата и несигурността. При някои хора паниката може да се свърже със страх от загуба на опора: „Какво ще стане с мен, ако остана сам? Кой ще ми помогне, ако не мога да се справя?“

При други напрежението се появява около самата близост — когато очакванията на важен човек станат прекалено настойчиви или когато е трудно да различат собственото си желание от неговото.

Това са възможни посоки за изследване. От тях не следва, че причината непременно е в детството или че трябва да бъде намерен виновен родител. Важно е как конкретният човек е преживял отношенията си и какво от този опит продължава да присъства в живота му.

Понякога зад привидно сходни симптоми стоят съвсем различни истории.

Когато миналото се усеща като настояще

Има преживявания, за които можем да разкажем спокойно: знаем, че са се случили, помним ги и усещаме разстоянието между тогава и сега.

Други остават трудни за припомняне и понасяне. Определен звук, мирис, телесно усещане или ситуация могат да предизвикат силна тревога, преди да сме разбрали какво ни е напомнено. Когато в историята на човека има травматичен опит, тази възможна връзка заслужава внимателно изследване.

Не е необходимо обаче зад всяка паник атака да търсим забравена травма. Понякога човек може ясно да свърже тревогата си с определено преживяване; друг път такава връзка не се очертава.

Терапевтичната работа следва онова, което действително се появява. Тя дава време преживяването да бъде доближено, назовано и постепенно свързано с останалата част от личната история — с темпо, което човек може да понесе.

Място, в което не е нужно да се справяте на всяка цена

Паниката често носи и срам. „Защо не мога да се овладея? Как другите успяват? Какво не е наред с мен?“

Към първоначалния страх се добавя изискването да го скриете и да продължите, сякаш нищо не се е случило. Така човек може да остане много сам именно когато най-силно се нуждае от подкрепа.

В терапията има място и за тази безпомощност. Можете да говорите, без да имате подредено обяснение. Да кажете, че се страхувате, че сте ядосани, че не знаете какво искате. Да забележите колко трудно ви е да поискате помощ или колко много ви струва да бъдете постоянно силни.

Постепенно могат да се очертаят връзки: кога тревогата се усилва, какво я предхожда, какво очаквате от себе си, какво се страхувате да изгубите. Някои от тези открития носят облекчение. Други поставят трудни въпроси за отношения, избори и граници.

Няма обещание за миг, в който всичко ще стане ясно и симптомът непременно ще изчезне. Има възможност да изградите по-разбираемо и по-поносимо отношение към преживяването си — и повече свобода в начина, по който живеете.

Понякога промяната започва с едно изречение, което дълго не е могло да бъде изречено.

И когато думите постепенно намерят своето място, тялото може да стане по-малко плашещо.

Кабинетът на психотерапевта предлага пространство, в което можем да изследваме както страха, така и живота около него. Ако разпознавате част от своето преживяване в тези редове, можете да се свържете с мен за първоначална среща.

При първи, нови или необичайни физически симптоми е необходима медицинска оценка. Този текст предлага психоаналитична перспектива и не замества диагностиката и индивидуалния избор на лечение.